сряда, 30 март 2011 г.

КРАСИВО, ЛЕСНО, ВКУСНО!





Кой е вярвал, че точно аз ще спомена храна?! Силата ми категорично не е в кухнята, но понякога имам и добри попадения. Не помня, обаче, някога да са били за снимка, освен може би едно меню за Бъдни вечер преди няколко години. Но преди седмица-две имах вдъхновение и съвсем без повод сътворих една особено красива торта. По-проста от нея вероятно никой никога не е успявал да измисли, но видът й ме накара да се гордея, а и на вкус - дето се вика, нямаше къде да сбъркам :) Не е връх на кулинарното изкуство, но е леко и вкусно. По бива за ежедневни нужди, но и за празник може да послужи, ако човек закъса - определено би могла да ме отсрами при нужда (в заглавието пропуснах да спомена, че е и ужасно евтино) :)
Приготовлението отнема по-малко от час (после охлаждането е по-дълго, но това не е грижа на домакинята), а необходимите продукти са литър и половина мляко, 3 кремчета "Д-р Йоткер" (вероятно и с други може, но аз имах такива), около чаша захар и пакет бишкоти (просто ги имах, иначе щях да ползвам какви да е бисквити), малко ядки и стафиди. А формата за кейк може да бъде най-добрият приятел на всяка пишман-сладкарка като мен :)

събота, 26 март 2011 г.

вторник, 22 март 2011 г.

ЕЗИКЪТ НА ЖИВОТНИТЕ (народна приказка)

На шега, наистина - цяла година "блогувам" :)
И съвсем в стила на това място напоследък в архива налетях на една много стара колекция. Дори не са дошли при мен от семейството. Когато бях дете, живеехме на квартира в една голяма къща на аристократичен род, останал - за съжаление, без поколение. Когато последната собственичка - нашата хазяйка, я продаде и тръгнахме да се изнасяме, се разтвориха врати, неотваряни от (може би) десетки години... Там намерих оцелели книги, сред които и тези. Съдбата им сочеше към боклука, така че някои бяха "спасени" от мен и майка ми.
Може би това са ми най-"древните" притежания - от началото на 40-те години на 20-и век, а това, което допълнително ги обединява, е, че са на едно и също издателство. Мисля, че имам още от същото, но това ще се види по-нататък. Сред тях има и една абсолютно "апокрифна" - явно от същото време, но няма никакви обозначения. Нито година, нито издател, нито илюстратор, нито дори автор, затова решавам, че е народна и почвам с нея :)










петък, 11 март 2011 г.

За "другата" любов...



Тази, която ни учи да обичаме, тогава когато сърцата ни все още са истински отворени за любовта...
Тази, без която голямата би била невъзможна...
2 любими мои детски стихотворения. И двете са от Ран Босилек.


РОДНА СТРЯХА

Бяла, спретната къщурка,
две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.

Тука, под липите стари
не веднъж играх;
тука с весели другари
скачах и се смях...

Къщичке на дните злати,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!


РОДНА РЕЧ

Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,
родна реч ми пак шепти...
Милва като нежна песен,
като утрен звън трепти!

четвъртък, 10 март 2011 г.

НЕРАЗДЕЛНИ (от Пенчо П. Славейков)



Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

ок.1892

/Чуйте песента.../

сряда, 9 март 2011 г.

ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА (от Петко .Р. Славейков)




Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва Акъ балдъръ чешмеси,
за нея живее в народът следующето предание:

Видиш ли долу в полето
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола -
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
Гергана още Никола,
двамата лика прилика,
като два стърка аглика;
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора` всяка неделя,
по тлъки всяка прилука,
и по седенки всяка нощ.
Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат -
праща Никола дома й
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
- Късно е, либе, за китка,
месечинка си залезе,
а петли не са попели -
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази -
змееве, змейски духове
и самодиви-пощянки,
ще видят, ще ни завидят -
китка се дава за обич,
кога се зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ме почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде. . .
Черна им честта, горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завиде,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.
Рано ранила Гергана,
станала, та се умила,
пред икони се прекръсти,
тихо се богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива.
Не сваря тамо Никола,
чай сваря бели чадъри.
Нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.
Гергана вода налива,
бели си крака измива,
везир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил се -
чудил се хубост таквази,
де се е зела на село.
Гледал я везир, сматрял я,
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.
Везир й дума продума:
- Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
- Рано съм, аго, ранила
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам...
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.
- Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива.
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш. . .
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
- Добре съм, аго, аз тука
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм се родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в кьщи да шетам -
на мила майка отмяна.
- Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.
- Жив да си, аго, недей ме!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?
- Туй ли се грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?
- Мили ми, аго, ливади;
свидна ми мала градинка!
- Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви. . .
Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
- Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище -
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище...
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени жълто, алени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен. . .
Тез живи цветя няма ги
в ваште, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене. . .
Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!
- Хубава, млада българко,
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите. . .
- Стамбул е, аго, за мене
тука, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи
там онзи моят бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
- Младо, безумно момиче!
Ти още нищо не знаеш,
мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.
- Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец.
Стига ми това, що имам:
таз огърлица мъниста
и този плетен косичник. . .
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е. . .
- Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
- Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е -
воля аз него, та него. . .
- Волиш ти него, та него -
отвърна везир сърдито, -
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе -
аз ще ти бъда стопанин. . .
Гергана дума продума:
- На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено. . .
Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете;
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча:
изворът чешма да стане.

Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана.
Залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, още закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи. . .
Ходи Никола, дохожда,
води й врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде. . .
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали. . .
Моми и венци изплели
момци и гробник сковали. . .
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили. . .
Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гробът отива,
с бял тамян гробът прикадил,
с руйно го винце поприлял,
и вощеница запалил. . .
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си,
и до ден днешен няма го. . .
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.

1873

вторник, 8 март 2011 г.

Поетични приказки за любовта

Такааа... не получавам много изненади в ежедневието си, та нямам против да има повече поводи за протоколни подаръци... викат, предпочитали без повод, а 8 март е соц.нещо-си... бе, то аз много работи предпочитам, ама колко от тях стават... а съм работеща жена и майка... макар и протоколни, подаръци и цветя няма да откажа. Въпреки, че и аз си оставам с особено мнение по въпроса :)
Вместо повече разсъждения във връзка със странно спорния днешен ден, ми хрумна друго...
Понеже вече стана реч и за поезия, и за любов, присетих се някои - по мое мнение, шедьоври на българската поезия.
Баща и син Славейкови присъстваха именно с тях в "репертоара" ми още преди да се науча да чета. Заслуга, разбира се, имаше моята баба, която вече неведнъж съм споменавала. Наред с приказките, които ми разказваше, тя ме научи и на десетки български стихотворения и поеми, повечето от които помня и до днес. Сред тях имаше и съвсем недетски такива (примерно Ботевите "Обесването на Васил Левски" и "Хаджи Димитър"), вкл. и тези, които изрично искам да публикувам тук. Искам всяко да бъде отделна публикация, защото 1/ са доста дълги и 2/ заслужават специално внимание. Защото те са истински приказки за любовта!
И понеже любовта има много измерения, после може би ще продължа темата и по някоя друга сюжетна линия... Изненадващо може би, но Ран Босилек би могъл успешно да се надреди в моята поетична любовна поредица.
Но нека видим първо как ще ми потръгне :)

/снимката е правена по друго време и по друг повод, но нали беше реч, че любовта е понятие широко.../