понеделник, 22 ноември 2010 г.

КРАТКОТО ЦАРУВАНЕ НА ПИПИН IV (от Джон Стайнбек)



Отдавна откривам това, което търся, в творчеството на Джон Стайнбек. Май съм чела поне по 2 пъти всичко негово, с което съм успяла да се сдобия. Сега си понабавих още това-онова. С прискърбие установих, че съм пропуснала момента, когато е издаван . Така че, все още имам липси. Но новите попълнение провокираха в мен старата тръпка и се върнах към единственото, което бях чела само веднъж. Аз имам (може би) предишното издание на същото издателство. Няма си година на издаване, но като гледам цената (3000лв.)... трябва да е преди средата на 1999г. (деноминацията на лева). Преводът (много добър, според мен) е на Ралица Ботева.

Както и да е, помнех основната сюжетна линия, а повечето подробности ми бяха като нови. Това е смисълът на препрочитането :) И така, препрочитайки я тази дни, попаднах на нещо, което в друг момент може би не би ми направило същото впечатление. Но точно сега философската ми настройка се оказа благодатна почва за порива да наруша основната си блогова ориентация и да публикувам това:

---

...Пипин изяде обяда си, седнал край буренясалия бряг на рова около замъка. Набллюдаваше един възрастен човек, който търсеше нещо край обраслия с тръстика бряг с помощта на гребло с дълги зъбци.
Старецът напипа някакъв твърд и тежък предмет и го изтегли на брега. Оказа се покрит с мъх бюст на Пан с увенчани с гирлянди рога. Едва когато старецът с мъка започна да вдига бюста, за да го постави върху граниния постамент на брега на рова, кралят стана и отиде да му помогне. Двамата успяха да закрепят тежката статуя върху основата й, а после се отдръпнаха да я огледат, като бършеха в панталоните зелените си хлъзгави пръсти.
...
- Как е попаднал в рова? - попита кралят.
- А ми просто някой го е бутнал. Постоянно го правят, понякога два-три пъти в годината.
- Но защо?
Старецът повдигна рамене и разпери ръце.
- Кой знае? - каа той. - Има хора, които бутат разни неща в рова. А това не е елесна работа. Просто има хора, които събарят разни неща. Виждате ли онези празни пиедестали край брега? Значи във водата има мраморна ваза, бебе с раковина и статуя на Леда.
- Питам се защо ли го правят... от яд ли, как мислите?
- Кой знае? Просто го правят... промъкват се нощно време.
- А вие винаги ли ги вадите?
- Тази година позакъснях. Имах доста работа, а и ревматизмът ми се обажда.
- Защо не прекрепите статуите към пиедесталите?
- Нима не разбирате - търпеливо заобяснява старецът. - Ако го сторя, те ще бутнат и пиедесталите. Не знам дали бих могъл да извадя и тях.
- Вие ли сте собственикът? - тихо попита кралят.
- Не, не съм. Живея наблизо.
- Тогава защо ги вадите?
Старецът изглеждаше озадачеб... търсеше отговор.
- Ами не знам. Предполагам, че има хора, които вадят неща от водата... просто го правят. Сигурно аз съм от тях.
Кралят се взираше в зеления хлъзгав Пан.
Старецът продължи безпомощно:
- Предполагам, че има хора, които правят различни неща и - добави той, сякаш току-що бе направил откритие, - предполагам, че така се правят нещата.
- Добри или лоши? - попита кралят.
- Не разбирам - безпомощно отвърна старецът. - Хората... хората просто ги правят.
---
- ...Готов ли сте да споделите проблема си?
- Най-напред трябва да го формулирам, сестро. Най-общо казано той може да се изрази с свъпроса: "Какво трябва да прави човек?"
- Струва ми се, че този проблем не е съвсем нов - замислено рече тя. - И обикновено се разрешава така, че човек прави онова, което е. Най-напред трябва да се определи какво е човекът. А след като това се уточни, едва ли има голям избор за това какво да прави.
- Много по-лесно е да го решиш за другите, отколкото за себе си - въздъхна Пипин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар