Тръгнахме от Централна гара в 7:20 с една приятелка и нейната дъщеря (голяма кака в сравнение с моята) - също пристрастни към жп транспорта, с бързия влак за Бургас през Карлово, демек през Подбалканската линия, снабдени с превозни документи до Казанлък :)
При цялата БДЖ-мизерия толкова хубаво ми беше, така отдавна не бях се возила с влак, че бях забравила колко обичам :) Ние си имахме запазени места, които се случиха от сенчестата страна, така че пътувахме съвсем спокойно въпреки че пътят не е малко – 3 часа и половина. Не беше препълнено, но запазените места се оказаха разумна инвестиция точно в този влак :)
Пропътувахме всички тунели, които са до Клисура, т.е. средата на този маршрут. Броихме ги на връщане, когато знаехме какво да очакваме. По някое време са поразсеяхме, така че не бяхме сигурни дали са точно 13, но на тази цифра си стиснахме ръцете :) Може да са 12 или 14, но това вероятно Гугъл знае със сигурност :) На връщане засякохме и времетраене на пътуването през Козница, защото на отиване на знаехме кой е тунелът, подлежащ на засичане – 12 минути.
Но да се върна на отиването: щом обявихме край на тунелите, щерката се катурна и вкара около час сън. Така за всички пътуването беше далеч по-неусетно :) В Казанлък веднага си купихме билети за обратно, за да сме спокойни за бъдещето, и щом излязохме на улицата, попитахме първия срещнат за Музея на Розата – най-далечната цел на нашата туристическа обиколка. Той ни прецени правилно от пръв поглед какви сме пишман-туристки и ни препоръча да си хванем такси, па да се разхождаме на обратно :) Дорде издума – и едно такси разтовари пътници току пред нас. Ние връхлетяхме и отпрашихме към споменатия музей. На влизане се информирахме колко горе-долу ще ни струва, той рече „3-4 лева” и докато не станаха към 4, обикаляхме из града под предлог, че ни обяснява кое къде е, за да знаем как да се върнем :) Пък ние си имахме карта, но карай… Наду ми главата, добре, че другата мацка седеше до него отпред като по-ориентирана (за разлика от мен, тя е шофьор), че тя по има нерви да изслушва такива досадници. Аз можеше да го сбия :)
Та значи, ние бяхме ужасно добре подготвени с информация за всички т.нар. забележителности, като те бяха наблегнали на писаното, вкл. с картинки и раб.време, докато аз бях съумяла да отпечатам карта на града на А4, на която на ръка отбелязах с номерца местоположението на разни обекти, които пък имах на списък с точните им адреси, откъдето идваха номерцата :)
Истината се оказа прозаична. Въпросният музей беше пълна скръб, разгледахме го за 5 минути (я има, я не) и най-хубавото беше, че като отидохме, имаше руска група, яко нахъсена да изкупи сувенирите и духите, които се продават на същото място, където и билетите, така че нас нямаше кой да ни заплюе, та ние се поогледахме, па си тръгнахме без шум и най-вече без да платим :)
Тръгнахме обратно към центъра, посетихме прословутата Казанлъшка тракийска гробница, за която знаех, че е копие, ама не знаех, че толкова миниатюрна. Разглеждането може да оптнеме максимум 5 минути, дори да не ти дават зор, а нас ни подпираше колоритна италианска група, така че я погледнахме, ахнахме и бегахме... То е просто едно коридорче метър – метър и половина, в което трудно могат да се разминат 2-ма души, през което се влиза в кръгла дарохранителница с диаметър 2-3 метра - по моя преценка, но аз не мога да се похваля с добра такава :) Влиза се по 2-ма, 3-ма души с изчакване. Ние се натъпкахме 4-те, ама със зор, така да се каже. Коридорчето и дарохранителнителницата са празни, стените са невероятно красиво изрисувани, но, както вече стана дума, няма време за зяпане – ахваш и правиш място на следващия да ахка :) Гробница не е точната дума, според мен, но вероятно няма друга, за да опише съоръжението. Всъщност мъртвият е закопан в земята, а върху гроба му се издига това нещо, в което се трупат даровете за отвъдното. Така пише във фоайето, където си купуваш билет и можеш да прочетеш кога и как е открита гробницата, да видиш скици на могилата и пр., и при добро желание да прекараш доста повече време, отколкото в самата гробница. Ние нямахме такова, още повече, че се добрахме до описателните табла на излизане, а е по-уместно това да стане на влизане, но тогава ги атакуваха някакви многолюдни групи.
Оригиналът, както е известно, е под 2 запечатани защитни постройки. Копието е на около 100-200 метра (споменах неправилните си преценки за разстояние, нали?) – пак скрито в нещо като къщичка. Не мога да кажа, че се впечатлихме кой знае колко, но поне няма да губим време от някоя друга екскурзия :) Цел на тази без друго бяха тунелите :)
След гробницата посетихме и нещо, наречено етнографски комплекс, т.е. 2 къщи, в които не влизаш, а надничаш в по 2-3 стаи, дето уж трябваше да показват автентична атмосфера в градска и в селска къща. Такива съм виждала вече стотина, все претендират за уникалност, но трябва да се признае, че всичките са еднакви, независимо в кой край на България... Както и да е! Там билетчето включваше дегустация на розово сладко и розов ликьор. Сладкото биваше, ликьорът имаше цвят, дъх и вкус на почистващ препарат, предизвика ми стомашни болки още на 3-та капка, така че не продължих нататък.
Помотахме се още малко из града. Според мен, не е нищо особено, но имат хубав център. Най-много се впечатлих от наредените пейки за отдих, над които имаше разпънати огромни чадъри. За свободен достъп. Около фонтанче. Последното – май предвидено да погазиш в него, ако примреш от жега. Така ни се стори, защото имаше подстъпи като в басейн. Може и да не сме прави.
После хапнахме сладолед на гарата и хванахме влак наобратно. Както стана дума, броихме и засичахме :)
Да ни чака Дефилето!!!
